Николай Переяслов:
Както подобава на голям звяр
Предговор към книгата "Столетни вълни" (Изд. Анхира". 2004)

 

Както подобава на голям звяр

В поетическото пространство на Александър Руденко се влиза като под сводове на първобитна гора, където се чува как бучат в земните глъбини отместваните от тектоническите сили плочи на материците, под нозете на бягащите без посока мастодонти трещят стволовете на повалени от тях дървета, над главите се носи рев на урагани и вик на птеродактили… Сред руските поети носители на подобни стихийни сили са твърде малко…
В книгите на поета като зад скални зъбери на планински вериги се крие колкото плашещ, толкова и привлекателен свят. Тук в еднаква степен може да се срещнат и самотен звездоброец, и излязъл от древните предания и митове кентавър, и спящ в прегръдка с червеникаво-кафявия мечок бял лебед, и магьосници, вещици и врачки, и древните колкото самия славянски свят богове Стрибог и Чернобог… Всичко това донякъде напомня снимачен павилион с някакъв удивителен – полуприказен, полуфантастичен и в същото време абсолютно реалистичен и жизнено правдоподобен – филм, чиито декори се измислят и построяват от автора направо пред очите на изумените зрители, т. е. читателите на неговите стихове. Той нарича този свят “моята пустиня”, подразбирайки я като постоянно променящи се от лекоподвижността на пясъка форми и очертания, с помощта на които вятърът ежеминутно създава нови реалности:

Дебне зад облака месец пресветъл
в мойта пустиня – разбойник страшен.
Но в нея аз съм единствен владетел
на парадокси и на миражи.
В замък въздушен тук вятър шета,
всяка банкнота на пепел става,
слънце се вдигне – зар от рулетка,
орел се вие… свят се създава.

“СВЯТ СЕ СЪЗДАВА” – можем с пълно основание да смятаме, че това е мирогледната формула, на която като на гърба на митичната костенурка се крепи поетиката на Александър Руденко. В този продължаващ пред очите ни незавършен акт на създаване на Вселената, в насочеността на вектора на творението не само в днешното, но и в още ненастъпилото, бъдеще време се усеща взаимовръзката на художествено-философската система на поета със символиката в езика на Библията.
Колкото и дръзко да прозвучи, поетът до голяма степен е също такъв създател на светове, както и Самия Господ-Бог, неслучайно думата “творчество” е със същия корен, от който е и Божието име – “Творец”. В тази плоскост са заложени едновременно моменти както на избавлението, така също и на изкушението, тъй като, сътворявайки на хартия светове чрез собственото си въображение, поетът неизбежно проявява дух на своеволие и дух на непокорност. Светът в началото на сътворението му винаги е изпълван не толкова с красотата и мъдростта на Божия промисъл, колкото с непокорството на пуснатите на свобода стихии. Едва по-късно в него всичко “ще си дойде на мястото”, ще постигне хармонично равновесие, но в първите векове след своето създаване по разтърсваната от избухващите вулкани планета още бродят настръхнали в костно-люспестите си брони динозаври и броненосци, а във въздуха се носят изтръгнали се от първозданния космически мрак и хаос духове. Оттук и в стиховете на Александър Руденко, много по-често, отколкото с Бог или ангелите му, можем да се сблъскаме с какви ли не от тъмните (или по-просто – стихийноприродните) духове:

Гасне звездната жар
и денят е пред ново начало.
И духът ми прастар
се завръща във спящото тяло…

Едва ли ще се намери в световната поезия образ, който по-ярко да символизира първозданността, от носещия се над девствените простори, вода и суша дух.
В стиховете на Александър Руденко всичко изглежда пределно релефно и многоцветно. И ако той използва звукови образи, то не е възможно да не ги чуем; ако прибегне до изобразителни метафори, не е възможно да не ги видим; а ако рисува мълния или слънце, от ослепителния им блясък рефлективно ти се ще да притвориш очи. При него черният, съживен от силния южен вятър, ветропоказател скърца над керемидения покрив като грачещ гарван. Гъшите ята в стиховете му летят така плътно и бързо, че от движението им над къщата се получава въздушно течение. Шепотът при него е остър “като нокти на сова”, животът прилича на “псе – черно, зло… но и вярно и славно”, което ти се ще да погалиш с премръзнала ръка; средновековните ръждясали мечове “толкоз кръв са глътнали, че дори и сега все още са пияни”; нощите пресичат пътя като черни котки; а пътят под белеещата в ясния ден над главите ни раздрана облачна риза е “хвърлен срещу халите и от зной изгризан”.
Александър Руденко като че ли въобще не се стреми да открие някакви необичайни истини – онова, което изповядва в стиховете си, не е чак толкова ново, колкото просто забравено или съзнателно отхвърлено от съвременното човечество като несъответстващо на нуждите на времето. Да, вярно е – цялата планета следи с примряло сърце триумфалното шествие на пазарната икономика, курса на валутата и ръста на цените и акцизите на международните компании, а поетът в течение на цели шест години – от 1994 до 2000, в самия разгар на всички наши инфлации, импийчмъни и чеченски войни – пише едно стихотворение.

Над червения глог и над ореха,
и над мащерковия път
днес са облаците разпорени –
и от прорезите струят
два горещи лъча-сияния;
и почти над земята-дъга
две съдби, две души, две дихания
в андрогинен съюз са сега.

Ако се замислим обаче, само най-силните и независим мъже днес могат да си позволят да говорят не за онова, за което говорят ВСИЧКИ НАОКОЛО, подчинявайки волята си на някакъв невидим задкулисен диригент, а за онова, за което те смятат, че е важно да се говори именно ОТ ТЯХ, заставяйки околния свят да се вслуша в собственото им мнение. Лирическият герой на Александър Руденко, напрегнал духовните си мускули, отстоява правото си да оценява всичко не по курса на МВФ, а според собствените си нравствени принципи и убеждения. И в същото време на същия този герой катастрофално му е необходимо да има до себе си втората “половина” на душата си, защото силата на андрогина е именно в неговата цялост, във възсъединяването на разпокъсаните и разпръснати по света части на единната някога същност. Затова в стиховете му често възниква мотивът за единението на две най-сетне намерили се сред мирозданието души:

Там, където едри клони свеждат
ябълки и сумраци струят,
две души живеят със надежда,
заедно че тук ще се спасят…

Любовта е също такава стихия, каквато е ураганът, изригването на вулканите, тя е процес, сроден със сътворението от Бога на земната твърд и заселването й с живи същества, принудени да правят всичко ЗА ПРЪВ ПЪТ. За любовта не съществуват опитът на предшествениците и примерът на литературните герои, тук всеки трябва да усвоява всичко самостоятелно, отвоювайки от света своето щастие така, както първобитният човек е отвоювал от гората земя за своите ниви.
Историята на световната поезия всъщност е хроника на непосилен труд в името на любовта… Но затова човек трябва да бъде силен като мечока, който в гората се чувства не гост, а господар. В дебрите на поезията също така трябва да си винаги нащрек, да не позволиш сам да се самоизлъжеш, да не се окажеш в капан, да не замръзнеш сам в бърлогата си, да съумееш да доживееш до пролетта, до първата тревичка:

И замижал, глава навел,
презрял тълпата,
ще тръгнеш, зимата проклел,
и суетата,
но с вярата в звездите – сам
сред шум и врява,
както на всеки звяр голям
му подобава.

В своите стихове Александър Руденко прилича тъкмо на такъв голям звяр. Голям – от поезия…

Николай Переяслов

 



  Copyright @ 2005, Александр Руденко